За Снежана Янева с Почит и Любов...

Никола Р. Казански

Трябва да мълчиш, когато боли.
Иначе ще те ударят именно там.
Марина Цветаева

Казват, че България е малка страна и то разположена на много сложно място.
Или казано по-просто за нея важи максимата „Това, което е разрешено на Зевс, не е разрешено на бика”, а още по-опростено „Всяка жаба да си знае гьола!”.
Затова ще се оглеждам само в моя бистра библиотекарска локва.

Но казват още, че при нас не върви и не е прието да пишеш неща като „Моят Пушкин” подобно на Анна Ахматова и Марина Цветаева. С това вече не съм съгласен и затова ще се осмеля да напиша „Моята Снежана Янева” с уговорката на французите „toutes proportions gardées”.

Боже мой, та аз не съм дори от тези късметлии над 40 български библиотекари изпратени от Снежана на практика чак в Америка. Но все пак съм от града на Алеко Константинов (1863-1897), който е написал „До Чикаго и назад”. Помня как като тютор на професор Ед Харис от Харвардския университет, по линия на българо-американската образователна програма „Фулбрайт”, имах пряк контакт с неговия баща – бивш офицер от морската пехота на САЩ. В хода на разговора ни той ме запита „А какво е този Алеко Константинов? и аз спонтанно му отговорих „Ами нещо между Марк Твен и О. Хенри...”. На удивения поглед на баща към син, последният му отговори весело: „Но Никола е все пак библиотекарят на Академията”...

Ще се опитам да направя един успореден животопис за мое лично удоволетворение...

Снежана и моя милост имаме нещо изначално и фатално общо – и двамата не сме от София. Само който е бил като нас може да разбере за какво става дума. И то в едно време, когато софийското жителство беше нещо като аристократична титла и дори повече.

Иначе сме родени съвсем малко преди смъртта на Сталин, тя на Международния ден на жената, а аз на Международния ден за опазване на паметниците на културата.
18 април е опасно близко до рождените дни на Хитлер и Ленин, но какво да се прави. Уж тогава действаше принципът „син за баща не отговаря”, но на мен ми се наложи да отговарям с пълна сила за моя по-голям брат (невъзвращенец), което конкретно се изрази във факта, че отслужих редовната си военната служба в Трудови войски, където отбиваха казармата бивши и настоящи престъпници, както и неграмотни младежи от малцинствата. Това стана в грубо и флагрантно нарушение на действащите тогава закони, според които като висшист и неосъждан трябваше задължително да бъда разпределен в Школа за запасни офицери. Но нейсе, запуши я...

Израстнали сме в провинциални градчета с около 30-на хиляди жители, но и двете са емблематични със своята история.
Свищов е търговски и възрожденски център, където е възникнало първото българско Читалище в 1856, а Димитровград е на мястото на възлова гара на трансевропейската Източна железопътната линия на барон Хирш и е символ на модерната българска индустрия. Но той е също градът на моя любим поет Пеньо Пенев (1930-1959) с неговите провиденциални „Дни на проверка”, където е прогласен идеалът:

Човекът е човек тогава,
когато е на път!

Отгледани сме в семейства на интелектуалци с богати библиотеки. Конкретно моят баща е от село Казанка, Старозагорско, което е сравнително близко до Димитровград.

Разбира се сме отличници и освен висше образование завършваме и втора специалност по Библиотекознание, библиография и научна информация.
Чуждите езици съвсем не са ни чужди, но нейната катедрала е английският, а аз се колебая между френския, руския и още няколко така наречени западни езици.
По неизбежност обаче, залягам най-вече над английския...

Започваме работа като редови библиотекари в най-големите академични библиотеки в България – Централната библиотека на Софийския университет и Централната библиотека на Българската академия на науките.
Удивително бързо за тогавашната консервативна епоха ставаме най-младите ръководители на отдели, съответно „Периодика” и „Международен книгообмен”.
Все пак имаме „малък” проблем с посещението на страните извън социалистическия лагер, което се дължи на това, че и двамата сме били под знака на съдбовните стихове на Марина Цветаева (1892-1941) от 1938 година:

Във лудницата ви да бъда аз – не ща!
Със глутницата ви да вия – не, благодаря!

Падането на Берлинската стена е екзистенциално важно за нас, като самата Снежана дори има шанса да присъства лично на това събитие.

Следват множество спечелени конкурси за специализации в чужбина като още през 1992 Снежана започва работа в Посолството на САЩ и дори става директор на Американския информационния център. Това е наистина рядък случай в нашата страна, където нещата се определят или по политическа целесъобразност или по роднински връзки, а най-често и по-двете едновременно.

И след товапътища ни продължиха успоредно, но тя вече се рееше уверено в най-високите библиотечни сфери, а аз се опитвах да поддържам авторитета на професията в академичната среда. За това допринесоха и моите специализации (винаги с конкурс, а не служебно) в националните и академични библиотеки на Англия, Дания, Франция, Италия, Белгия, Шотландия, Португалия, Израел, Турция, Румъния, Русия и другаде.

Каквото и да се каже за приноса на Снежана Янева, за развитието и напредъка на библиотеките в България през последните почти 30 години, то винаги ще бъде малко и най-вече непълно.

Тя беше наистина като сторъкия Шиваили многоръката Кали, която успяваше да свърши неимоверно много изключително трудни неща в забатачената библиотечна област, която е била винаги „последната дупка на кавала” в България.

Първо тя осъществи пряка (права и обратна) и дълготрайна връзка към най-модерната технологически американска библиотечна теория и практика. На специализация и обмяна на опит в САЩ отидоха множество български билиотекари главно от провинцията, която е била винаги ощетена за сметка на столицата. Като родена извън средата на богопомазаните бонзи от софийската номенклатура Снежана напълно разбираше и чувстваше дълбочината на този остър проблем.

Благодарение на нейните оживени контакти и компетентно професионално общуване е реализиран най-мащабният проект „Глоб@лни библиотеки – България“ на Фондация „Бил и Мелинда Гейтс“. Дори само заради него тя заслужава паметник... Освен това под нейно пряко ръководство бяха създадени над дузина американски центрове и читални къмпубличните библиотеки в цялата страна.

Като председател на Българскатата библиотечно-информационна асоциация тя застъпва на вахта и поема щафетата на достойни предходници, но нейната неизчерпаема енергия и лидерска харизма доведоха до наистина немислими преди това резултати. Бяха установени и укрепени връзките с такива авторитени професионални организации като Американската библиотечна асоциация, Лигата на европейските изследователски библиотеки, Европейското бюро на библиотечните и информационни асоциации и разбира се Международната федерация на библиотечните институции и ЮНЕСКО.
Благодарение на нея беше приет безкрайно отлагания (ад календас грекас) Закон за обществените библиотеки – нещо дяволски трудно в страна като България.

Тя е инициатор на такива полезни професионални инициативи като Национална библиотечна седмица, Зелена библиотека, награди и отличия за най-добрите библиотекари и много други.

Неотстъпно насърчаваше внедряването на най-новите и софистицирани информационни технологии в библиотечното дело, за което способстваше и нейната функция като ръководител на Американския информационен център.

Накрая, но съвсем не на последно място, беше нейното неафиширано участие и значителен принос в такива важни международни проекти като новата Александрийска библиотека. Като важен резултат от това беше включването на българския президент Петър Стоянов в нейното Настоятелство, което е висока чест за всяка страна.

За нейното пословично чувство за честност, справедливост и професионално достойнство се носят легенди, но нека оставим тези оценки на хората и времето.

През тези интензивни десетилетия моите преки контакти със Снежана бяха не много чести, но винаги изпълнени със значимо съдържание и запомнящи се като незабравим морален урок. От една страна се чувстваше искреността и топлотата на компетентния колега, а от друга ненатрапващия се, но безспорен авторитет на кадърния ръководител.
Това последното беше особено характерно за Снежана Янева. Тя беше водач от Бога. Зад нея не стояха никакви явни или скрити сили, а само и единствено нейната вродена харизма. Не мога да не си спомня с горчива ирония как по времето на печално известната тоталитарна система имаше (поне на книга) все по-високи изисквания за библиотекарите като висше образование, следдипломна квалификация и специализация, владеене на повече от един западни езици (без да се брои руския), компютърна грамотност и прочие. В същото време за заемането на директорски постове в библиотечната сфера нямаше никакви задължителни изисквания – дори не беше упоменато изрично висшето образование, да не говорим за останалото. Този командно-административен абсурд разбира се съвсем не беше случаен. На него се крепеше родово-племенния характер на атавистичната власт, което доведе накрая до нейното безславно пропадане в небитието, но това стана, както винаги, за сметка и в ущърб на обикновените хора.

Времето на демокрацията даде все пак някаква възможност на такива естествени лидери като Снежана да заемат подобаващото им се място в обществото. Това беше голям шанс, както за библиотекарите, така и за библиотечната система като цяло.
Както се казва, чрез нея, Господ ни беше погледнал и с двете си очи.

Снежана, с нейната вродена любознателност, обичаше пътешествията, но истинската й стихия беше водата и корабите. Все пак е от Зодия Риби...

Самият аз, освен Италия и португалското фадо, обичам приказните страни и дори успях да посетя Персия (Иран) и Анатолия (Източна Турция).

Когато си мисля за Снежа често ми идват на ум съдбовните строфи на Пушкин:

Богородица стои тъжна
над вечния поток...

И накрая бих завършил със стиховете на Анна Андреевна Ахматова:

Не, не под свода на друго небе,
нито под заслона на чужди крила.
Аз бях с народа мой, където
осъден беше да е той...