Никола Р. Казански

Посвещава се на 70-годишнината на Снежана Янева – библиотечен будител от времето на демокрацията

“Science sans conscience
n’est que ruine de l’âme”
(„Наука без съвест
е гибел за душата”)
François Rabelais Pantagruel

Знаменитото есе „Мисията на библиотекаря” на испанския философ Хосе Ортега и Гасет (1883-1955) е представено на 20 май 1935 година при откриването на втория Световен конгрес на библиотеките и библиографията в Мадрид. В него той казва, че „Всеки човешки живот има мисия, а мисия е именно съзнанието на всеки човек за най-неподправеното битие, което е призван да осъществи”.
Мисията (по Кант) превръща човека от „нещо В себе си” (Ding an sich) в „нещо ЗА себе си” (Ding für sich) и за света изобщо. Самият Имануел Кант заема поста помощник–библиотекар на Кралска дворцова библиотека в Кьонигсберг в продължение на 10 години... Сър Джордж Ноел Гордън Байрон обичал да казва, че “The Past is the best prophet of the Future” (“Миналото е най-добрият прорицател за Бъдещето”). Затова нека се опитаме да разгледаме бъдещето като минало, а защо не и миналото като бъдеще. Това не е обикновен оксиморон или парадокс. За целта на нашето есе нека все пак приемем риска да опростим нещата, въпреки предупреждението на латинската сентенция, че “Nul simplex sigillumveriest” (“Никое опростяване не е свидетелство за вярност”).

И така, какво е мястото на България в Мисията на Библиотекаря?!?
Както е добре известно страната ни се намира в основата на славяно-византийската цивилизация (по Иван Дуйчев), зачената с делото на светите братя Константин-Кирил Философ и архиепископ Методий (съпокровители на Европа).
Изключителна роля за утвърждаване на тяхната мисия и съхраняване на спомена за тяхното просветителско дело изиграва Анастасий Библиотекар (Anastasius Bibliothecarius, ок. 800–879). Той е личен познат на Константин-Кирил Философ, когото нарича fortissimus amicus (дръзкият ми приятел). Освен това „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите" (до хаган Борис Първи) са подготвени също от Анастасий Библиотекар. Като най-образованият римски църковник по онова време той може да оцени напълно и дълбоко гениалното творчество на славянските просветители и ги подкрепя като интелект и като библиотекар. Неговата роля може да се сравни с тази на финикийския библиотекар Херениос Филон (Herennios Philon/Philo of Byblos/, 64-141), автор на библиотечния трактат „За придобиването и изборът на книги”(Peri ktēseōs kai eklogēsbibliōn, On the Acquisition and Choice of Books). Благодарение на него се съхранява информация за финикийския жрец и учен Sanchuniathon и неговото съчинение „За финикийската азбука”, както и за представителите на зороастрийската (вавилонска) наука.

Тук е мястото да кажем нещо по повод „сблъсъка на цивилизациите”, който за огромно съжаление, е имал и има пряко отношение към библиотеките и съхраняването на знанието от древността, та чак до наши дни.
Доколкото е известно, най-напред Александър Македонски запалва и унищожава първо финикийския град Тир, а после библиотеката на персийските царе в Персеполис. Поради централизираната структура на тези държави информацията на техните цивилизации била записана често в малко или дори само в един екземпляр и то освен върху глинени и каменни плочки върху ценни материали като злато и сребро. Като по чудо е запазен прочутия глинен цилиндър на персийския цар Кир, който провъзгласява свободата на народите поробени от Вавилон, както и масивната златна плоча с данни за основаването на персийската столица Персеполис. По-късно Римската империя напълно изтрива всякаква следа от картагенската (финикийска) цивилизация и унищожава Йерусалим. Знаменитата Александрийска библиотека е запалена първо от армията на Гай Юлий Цезар, а последно е унищожена напълно от арабските завоеватели. Наследството на Византия (която пази и античните знания) е отчасти съхранено благодарение на средновековните манастири и италианското Възраждане.
И все пак повечето от съчиненията на Аристотел или изобретения като гръцкия огън са безвъзвратно изгубени.

България е от страните, които никак нямат късмет в това отношение. След падането под византийско владичество и особено след османското иго на практика почти всички писмени паметници са унищожени или изгубени. През този дълъг период от страната са изнесени над 3000 ценни ръкописа, известна част от които (в по-късни преписи) сега се намират в Русия, Украйна, Молдова и Румъния, както и във Ватикана.
По време на „чудото” на българското Възраждане едно от главните достижения е създаването на читалищните и училищните библиотеки. Още преди Освобождението през 1869 се основава Българското книжовно дружество (праобраз на Българската академия на науките) със своята библиотека и музей.
Поради исторически обстоятелства България най-късно се приобщава към европейското културно пространство дори в сравнение със своите балкански съседи. Затова дълго време тя няма необходимата университетска и научна инфраструктура, както и възможности за комплектуване на богати библиотечни фондове. Това положение се влошава още повече след двете национални катастрофи през 1913 и 1918.

И точно в тази неблагоприятна обстановка се извършва второто „чудо” в България – чудото на българското библиотекарство и библиография. Основите са поставени от видни учени като професорите Марин Дринов, Александър Теодоров-Балан, Константин Иречек, Любомир Милетич, Стоян Аргиров, Иван Буреш и други.
Първият български библиограф на световно ниво е академик Никола Михов (1877-1962). Авторът на тези редове е имал изключителния шанс да го съзре в работния му кабинет в последната година на живота му. Никога няма да забравя голямата стая препълнена с книги и чекмеджета с библиографски картончета (фиши). На главата си носеше малка шапчица като средновековните магистри (доктор Фаустус), а на ръцете си имаше специални кадифени ръкавици без пръсти...
Един от първите наистина професионални библиотекари с международна известност е рано отишлия си Петър Ненков (1868-1917), който привлича вниманието на такива световни авторитети в областта като Пол Отле (1868-1944), Анри Лафонтен (1854-1943) и Богдан Ст. Боднарский (1874-1968). Той въвежда най-модерната Универсална десетична класификация (УДК) за първи път не само в България, но и в страните на Източна Европа. Отказва да стане директор на Народната библиотека в София и завещава скромните си спестявания на Международни библиографски институт в Брюксел, с който работи в тясно сътрудничество през живота си.
Но в рамките на това чудо става друго още по-голямо чудо макар и почти неизвестно.
В България се раждат и развиват две жени-библиотекари със световна значимост.
Това са д-р Мара Тодорова (Мара Теодорова-Камерани, 1891-1945) и Маргарита Димчевска (1892-1983). Техните истории са наистина достойни за описание и подражание.
Първата завършва висше образование, специализира библиотечни науки и получава докторска титла в Германия. Владее съвършено немски, италиански, френски и английски, както и всички славянски езици.Няма възможност да получи подходяща длъжност в областта на библиотеките, а и изобщо в каквато и да е област в България поради неравностойното положение на жените по онова време… Първа изследва такива въпроси като библиотечната политика в САЩ, детските библиотеки във Франция, библиотеките за слепи и пр. В края на 1925 година заминава със съпруга си Виторио Камерани в Италия, където печели с конкурс изключително престижното място (и то за жена-чужденка от Балканите!!!) в библиотеката на Международния земеделски институт в Рим, в който работи до кончината си на ръководна длъжност. След друг конкурс е изпратена на библиотечна специализация в САЩ.

Втората завършва с отличие Робърт колеж в Истанбул, следва във Висшето библиотечно училище при Лондонския университет и се дипломира с две премии (равняват се на два медала за отличен успех!!!). Тя е първата българка завършила в Лондонския университет и вероятно изобщо първата жена с две премии при завършване на висше образование в Англия… През 1929 отказва фантастичното предложение да бъде библиотекар в Харвардския университет, а в 1930 Маргит Димчевска спечелва извънредната шестмесечна (пътуваща) стипендия на Фондацията Карнеги. Тя посещава повече от 200 американски библиотеки (!) със специалната препоръка и съдействие на Американската библиотечна асоциация. Като връх на всичко е приета най-тържествено в Конгресната библиотека от Директора – знаменитият Dr. Herbert Putnam – и той й оказва нечуваната чест да бъде първата жена изобщо (и то българка от Балканите!) поканена на прочутата „кръгла маса”…В самата България всичко си върви по-старому и тя едва е назначена за главен библиотекар и зам.-директор на Народна библиотека, макар че е безспорно най-квалифицираната, с изключителен международен авторитет (участва и изнася доклад на Първия международен конгрес на библиотекарите и библиографите, организиран от ИФЛА през 1929 в Италия), но тогава директор може да е само мъж и то при специални изисквания за такава (считана за синекурна) длъжност. Тук работи от 1934 до 1944 г.
Уволнена е като „американка”, понеже сестра й е завършила в САЩ и от 1940 живее в Денвър, Колорадо, където е преподавател в университета и почетен гражданин (!!!).
В тези много особени времена все пак Тодор Боров проявява мъжество и през 1945 тя е избрана за първата и единствена жена – действителен член на Българския библиографски институт (от общо 24 най-видни учени и просветни дейци).
Но иначе може да работи само като частна машинописка на чужди езици до пенсия…

Спирам се на тези поучителни истории, за да покажа, че появата в наше време на такава видна библиотечна деятелка и будителка като Снежана Янева не идва случайно на празно място...

След установявянето на тоталитарната система в България в периода 1947-1989 се случва и третото „чудо” в библиотечната и библиографска сфера. Тя разполага с едни от най-квалифицираните кадри особено в големите публични и научни библиотеки. Причините за това са главно три.
Първо, поради изключителната непрестижност на тази професия, тя се феминизира максимално, а както е добре известно, въпреки формалното равенство на половете, за жените са силно ограничени или практически затворени множество възможности за нормално и заслужено професионално развитие. Няколкото редки изключения са само абсолютно потвърждение на това твърдо правило.
Второ, пак по горната причина, в нея се насочват мъже с високо образование и особено знание на чужди езици (най-често повече от един!), които обаче имат „неправилна” биография. Това са например бивши царски офицери (Здравко Дафинов), бивши служители от Външно министерство (д-р Христо Тренков, Веселин Трайков), хора с роднини живеещи в чужбина (особено на Запад!) и други подобни категории. Да не говорим за хора с братя „невъзвръщенци”, какъвто е печалният случай с вашия покорен слуга.
Трето, но не на последно място, е Българският библиографски институт (ББИ), създаден през 1941 г. от професор Тодор Боров и академик Никола Михов. През 1955 г. институтът  получава статут на самостоятелно научноизследователско учреждение и се утвърждава като най-авторитетния научен център по библиографознание, библиотекознание и книгознание, осъществяващ методическо и организационно ръководство на практическата библиотечно-библиографска работа у нас. Именно този институт, под ръководството на професор Тодор Боров, издига българското библиотечно дело и библиография на световно ниво въпреки скромните възможности на страната като цяло. За съжаление този институт е закрит през 1964 (поради идеологически причини и завист), но неговите кадри и възпитаници продължават да работят активно в другите библиотечни институции.
Изразено по-елегантно с думите на Жан-ЖакРусо “Nous avons de l’honneur sans vertus, de la raison sans sagesse et du plaisir sans bonheur” (“Ние имаме чест без добродетели, разум без мъдрост и удоволствие без щастие”). Или може да се каже, че живеехме в свят, където “Jederfürsich und Gott gegenalles” (“Всеки за себе си и Бог против всички”).
И все пак, тружениците на библиотечно-библиографския фронт са имали уникална възможност да осмислят едно известно предсказание на Делфийския оракул: “Аз казах, Пир, че ти можеш да победиш римляните!” и да се научат добре да преценяват какво губят скрито тези, които видимо печелят...
Те вероятно са достигнали и до откровенията на староеврейската книга Кохелет: “И аз започнах да съзирам мъдростта, и лудостта, и безумието … И тогава прозрях, че мъдростта превъзхожда безумието, така както светлината превъзхожда мрака”.
Към това можем да добавим надписа от фронтона на Делфийския храм“Medènágan”(“по-малко от всичко или всичко с мярка”).

Почти приказната промяна след 1990, когато подобно на руските вълшебни приказки злият вълшебник Кашчей Безсмъртни изведнъж се спуква като сапунен мехур, заварва една сложна ситуация в областта на библиотеките в България. Рухва и уродливото творение на режима наречено помпозно Национална система за научнотехническа информация като една от причините е и нивото на „специално” подбираните кадри – „проверени”, но с ниска библиотечна квалификация и слабо владеене на чужди езици...
След кардиналните изменения за съжаление, настъпва период на финансов колапс за държавата, който се отразява особено отрицателно именно на библиотеките в България. Единственият светъл лъч в началото е основаването на Българската библиотечно-информационна асоциация (ББИА) през 1990 г. Характерното за библиотечния сектор в страната е наличието на висококвалифициран персонал (напълно съпоставим с равнището на най-развитите държави) и изключително изостанала материална база (реално на нивото на слаборазвитите страни). За щастие тогава стартира програмата „Библиотеки” на Фондация „Отворено общество”. В продължение на повече от десет години тази програма има изключителен принос за развитието на библиотеките в този особено труден период, както за тях, така и за цялата държава. Общата финансова стойност на програмата надхвърля няколко милиона долара по актуални цени.
Теоретична и практическа основа на нейната дейност е Националната автоматизирана библиотечно-информационна мрежа (НАБИМ). В рамките на реализацията на НАБИМ са изпълнени множество подпроекти като „Библиотеки и специализирана литература”, „Компактдиск”, „Енциклопедии и справочни издания за научни библиотеки”, „Национална програма за опазване на библиотечните фондове”, “IFLA Voucher Scheme”,„Специализирана медицинска литература”, „Шанс за българските библиотеки за 21 век”, „Електронна информация за библиотеките (EIFL Direct)”, „Пушкинска библиотека” и други. Идеята и мисията на НАБИМ все пак ще бъде продължена и осъществена в известна степен едва десет години по-късно от„Национална академична библиотечно-информационна система” (НАБИС), създадена по инициатива на Централната библиотека на БАН и с финансовата подкрепа на Фондация „Америка за България”.

Успоредно с това се разгръща пионерската дейност на Американския информационен център, открит в София през 1993. В него главно действащо лице е Снежана Янева, която е заела тази престижна длъжност след открит и свободен конкурс. Още от самото начало той става лаборатория за свободен достъп в България до най-модерните информационни технологии и източници на справочна и специализирана информация. Тук е първият достъп до Интернет, до американски информационни бази данни и изобщо до световната модернизация на библиотечното дело. Особено полезни са курсовете по английски за библиотекари и лекциите на изтъкнати специалисти от САЩ.

След 1999 фондация „Отворено общество” внезапно прекратява напълно своята библиотечна програма.
Именно тогава се откроява ясно ролята на Снежана Янева като двигател на обновяването на българските библиотеки въз основа на американския опит.

Особено важно значение в това отношение има проектът за библиотечен обмен със САЩ (American-Bulgarian Library Exchange [ABLE]) сключен през 1996 от Нанси Болт (Асоциация на библиотеките на щата Колорадо) и Снежана Янева като представител на ББИА. През 2000 година партньорството е разширено до 18 библиотеки (10 от Колорадо и 8 от Айова), а през 2003 получава целеви грант от Държавния департамент на САЩ. Главните цели на проекта са да се усвои американския опит в автоматизацията и информатизацията на библиотечните процеси. Посредством този иновативен проект водещата американска библиотечна теория и практика се внедрява пряко в българските библиотеки. Именно заради него се реализира по-късно такъв мащабен проект като „Glob@l Libraries – Bulgaria” на Фондацията „Бил и Мелинда Гейтс”.
Истинските измерения на будителското дело на Снежана Янева стават реални след избора й за председател на ББИА. Но и преди това тя има огромни заслуги за приемането на отдавна отлагания напълно нов Закон за обществените библиотеки и много други начинания като участието на България в новата Александрийска библиотека и Националната библиотечна седмица. Благодарение на нея се получава значителна финансова подкрепа за дейността на ББИА от страна на Фондация „АмериказаБългария”.

Цялостната дейност на Снежана Янева през целия период на демократичните промени в България е от изключително значение за развитието на библиотеките в страната.